Румен Радев вече не е „надпартиен“ арбитър. С подаването на оставка като президент през януари 2026 г. и оглавяването на коалиция „Прогресивна България“, той влезе в директна битка за изпълнителната власт. Това е исторически прецедент за България, който променя правилата на играта.
Колко голям фактор ще бъде?
Всички индикации сочат, че той ще бъде централен фактор:
Електорална подкрепа: Проучванията (като тези на „Алфа Рисърч“) му дават лидерска позиция с около 29-30%, което го поставя пред ГЕРБ.
Личен рейтинг:
Радев успя да пренесе високия си президентски рейтинг в политическия си проект, което му дава легитимност, каквато липсва на старите партии.
Регионално присъствие: Снимките от препълнените зали в Шумен и Разград показват, че той успява да мобилизира хора извън твърдите ядра на БСП или ПП-ДБ, таргетирайки разочарованите от „сглобките“.
Ще успее ли да развали „модела“?
Радев залага всичко на картата „анти-статукво“, насочвайки се директно срещу модела „Пеевски-Борисов“. Неговите шансове зависят от няколко фактора:
Мнозинство в парламента: Както сам казва в Шумен, въпросът не е дали ще победи, а „с колко“. Без стабилно мнозинство (или поне 80-90 депутати), той ще бъде принуден да прави коалиции, което е най-големият му риск – да не се превърне в част от нова „сглобка“.
Конституционни реформи: Неговата цел е подмяна на ВСС и нов главен прокурор. Това е „сърцето“ на модела, който той иска да разгради. Ако не получи подкрепа за това, моделът ще се адаптира, както е ставало и преди.
Геополитически баланс: Позициите му относно Украйна и еврото остават спорна точка, която може да ограничи кръга му от потенциални партньори в НС.
В обобщение
Румен Радев в момента е най-голямата заплаха за статуквото, защото разполага с ресурси, които предишните „нови лица“ нямаха – висок личен авторитет и опит в държавното управление. Успехът му обаче ще се измери не на 19 април, а в способността му да състави кабинет, който да не изневери на обещанията за „изхвърляне на модела“.
