Коментар от редакцията на Ардино 24
Българинът сякаш има една политическа слабост – когато се разочарова от управляващите, започва да търси спасител. Не партия, не работещи институции, не дългосрочен модел, а човек, който да дойде и да оправи всичко.
Историята след 1990 година дава достатъчно примери.
След тежката икономическа и банкова криза през 1996–1997 година, хиперинфлацията и Жан-Виденовата зима дойде огромната надежда в лицето на Иван Костов и ОДС. Кабинетът на Костов проведе сериозни реформи и изкара пълния си мандат, но в края му голяма част от обществото вече търсеше нещо ново.
И го намери.
През 2001 година се появи Симеон Сакскобургготски. Той дойде като човек извън познатия политически модел и с прословутото послание за промяна в рамките на 800 дни. НДСВ спечели изборите, а Симеон стана министър-председател.
Чудото, което мнозина очакваха, обаче не се случи.
След него дойде Сергей Станишев и тройната коалиция. После се появи следващата голяма политическа надежда – Бойко Борисов.
Борисов вече беше натрупал огромна популярност като главен секретар на МВР и кмет на София. През 2009 година ГЕРБ спечели парламентарните избори и той стана министър-председател.
Започна ерата „Борисов“.
Три негови кабинета, между които правителството на Пламен Орешарски, години на политическо противопоставяне, протести и все по-дълбоко разделение в обществото.
След 2021 година България влезе в друга спирала – избори, служебни кабинети, кратки парламенти, неуспешни мандати, коалиции, „сглобки“, разпадане на управления и отново избори.
На хората им писна.
А когато на българина му писне от всички, той започва да чака следващия спасител.
Този път спасителят вече беше подготвен.
И имаше име.
Румен Радев
Румен Радев не се появи на политическата сцена вчера.
Години наред като президент той изграждаше образа на човек, който стои извън партийната система и се противопоставя на нея.
От президентската институция Радев постепенно се превърна в един от най-силните критици на управляващите. Влизаше в конфликти с правителства, партии и политически лидери, коментираше решенията им и постепенно натрупваше политически капитал от недоволството срещу тях.
Докато партиите се износваха една след друга, Радев оставаше.
Докато парламентите се разпадаха, той оставаше.
Докато политическите лидери губеха доверие, той продължаваше да трупа рейтинг.
Така новият спасител не се появи внезапно.
Той беше подготвян с години.
И когато дойде моментът, обществото вече беше готово за него.
Голямото обещание – край на стария модел
Радев дойде във властта не просто като поредния министър-председател.
Очакването към него беше много по-голямо.
Той трябваше да бъде човекът, който ще прекъсне стария политически модел.
Корупция.
Олигархия.
Зависимости.
Задкулисие.
Всички онези думи, които българинът слуша от десетилетия.
Само че след първите приблизително 100 дни вече трябва да започнем да задаваме един много прост въпрос:
Какво конкретно се промени?
Не какво беше казано.
Не какво беше обещано.
Не кой беше обвинен.
А какво беше направено.
Къде е победата над олигархията?
Борбата с олигархичните зависимости беше една от големите политически заявки.
Добре.
Нека тогава измерим резултата.
Кой олигарх беше осъден?
Коя голяма корупционна схема беше окончателно разбита?
Коя зависимост между политическа власт, икономически интереси и институции беше премахната?
Къде са окончателните съдебни решения?
Къде е системната промяна?
Аз не я виждам.
Олигарсите, срещу които години наред слушахме политически речи, не са изчезнали.
Големите икономически интереси продължават да съществуват.
Системата продължава да работи.
И най-важното – няма как една олигархична система да бъде победена с декларация.
Защото дори да махнеш един човек, ако механизмът остане, утре на неговото място ще дойде друг.
Това не е победа.
Това е смяна на играчите.
А съдебната реформа?
Тук също трябва да зададем въпроса директно.
Какво се промени в правосъдието през тези първи 100 дни?
Има ли вече такава прокуратура, на която обществото вярва?
Има ли окончателно решен проблем с главния прокурор?
Има ли механизъм, който гарантира, че политическото влияние върху съдебната система е прекратено?
Има ли реална промяна, която обикновеният гражданин може да усети?
Защото години наред слушаме едно и също.
Съдебна реформа.
Прокурорска реформа.
Антикорупционна реформа.
Реформа на регулаторите.
Но България няма нужда от още една презентация на реформа.
Тя има нужда от резултат.
Първите 100 дни и голямото оправдание – наследството
После идва бюджетът.
Новата власт получи държава с натрупани финансови проблеми и това не може да бъде отречено.
Самият Радев говори за сериозния размер на бюджетния дефицит и насочи критиките си към начина, по който предишните управления са увеличавали разходите и са разчитали на дълг.
Добре.
Предишните управляващи носят отговорност за решенията си.
Но има един момент, след който думата „наследство“ престава да бъде обяснение и започва да се превръща в оправдание.
Първата година:
„Наследихме огромен проблем.“
Втората:
„Проблемът се оказа по-голям, отколкото очаквахме.“
Третата:
„Открихме още дупки.“
Четвъртата:
„Един мандат не беше достатъчен.“
Така може да управлява всеки.
Управлението започва истински тогава, когато престанеш да обясняваш какво са ти оставили другите и започнеш да показваш какво си направил ти.
Къде е промяната?
Това е въпросът, който трябва да зададем след първите 100 дни.
Не дали Радев говори добре.
Не дали има висок рейтинг.
Не дали предишните са били по-лоши.
Не дали Борисов, Петков, Орешарски, Станишев или някой друг е виновен.
Какво направи новата власт?
Защото Радев вече не е човекът отстрани.
Вече не е достатъчно да посочи проблема.
Вече не е достатъчно да каже кой е виновен.
Вече не е достатъчно да критикува.
Когато си опозиция, задаваш въпросите.
Когато управляваш, трябва да дадеш отговорите.
Това е огромната разлика.
Румен Радев години наред можеше да казва какво не работи в държавата.
Сега държавата е негова отговорност.
И от този момент нататък всяка дупка на пътя, всеки провален конкурс, всяко спорно назначение, всяка институция, която не работи, всеки лев нов дълг и всеки неизпълнен ангажимент вече не могат безкрайно да бъдат обяснявани с Борисов, Петков, Пеевски или който и да било друг.
В един момент те стават отговорност на управляващия.
Нови лица или нова система?
Има и още един въпрос, който според мен е дори по-важен.
Смени ли Радев системата или просто хората в нея?
Защото България вече е виждала подобно нещо.
Всеки нов политически проект идва с обещанието, че неговите хора са различни.
После започват назначенията.
Нови министри.
Нови заместник-министри.
Нови областни управители.
Нови съветници.
Нови директори.
И постепенно старото „вашите хора“ се заменя с новото „нашите хора“.
Но това не е реформа.
Реформа има тогава, когато няма значение кой е човекът, защото правилата са толкова силни, че той не може да ги заобиколи.
Ако просто замениш едни хора с други и оставиш същия механизъм, не си променил системата.
Само си сменил персонала.
Сто дни не стигат. Но стигат, за да видим посоката
Нека бъдем справедливи.
За 100 дни една държава не може да бъде ремонтирана.
Нито икономиката може да бъде преобразена.
Нито правосъдната система може да бъде променена из основи.
Нито корупцията може да изчезне.
Никой разумен човек не може да очаква това.
Но 100 дни са достатъчни за друго.
Да видим посоката.
Да видим приоритетите.
Да видим първите решения.
Да видим дали обещанията започват да се превръщат в действия.
И точно тук за мен остават повече въпроси, отколкото отговори.
Не виждам чудото.
Не виждам победената олигархия.
Не виждам революционната промяна в правосъдието.
Не виждам доказателството, че политическият модел, срещу който Радев говореше толкова години, вече е разрушен.
Виждам нова власт.
Виждам нови хора.
Виждам нови обещания.
И продължавам да чувам много за старите управляващи.
България няма нужда от поредния спасител
Може след година картината да бъде различна.
Може Румен Радев да успее там, където други преди него не успяха.
Ако го направи, това трябва да бъде признато.
Но политиците не трябва да бъдат оценявани според надеждите, които пораждат.
Те трябва да бъдат оценявани според резултатите, които оставят.
България вече видя Костов.
Видя Симеон.
Видя Станишев.
Видя Борисов.
Видя Орешарски.
Видя служебни правителства, коалиции, сглобки и политически експерименти.
Сега гледаме Радев.
И въпросът не е дали той говори по-добре от предишните.
Въпросът е дали след него държавата ще бъде по-добра.
Защото иначе цикълът ще започне отначало.
Радев ще бъде обявен за поредното разочарование.
Хората отново ще се ядосат.
И някъде вече ще се появява следващият човек, който ще им обещае, че само той може да оправи държавата.
Следващият спасител.
А после – следващият.
Докато най-накрая не разберем, че държавите не се изграждат от спасители.
Изграждат се от институции, правила, контрол и отговорност.
Защото иначе всичко се свежда до старото:
Досега бяха „вашите“.
Сега идва ред на „нашите“.
А българинът отдавна го е казал много по-кратко:
„Гарван гарвану око не вади.“
Няма какво повече да философстваме.