Безрамието на един политик и плитката му памет

 

Безрамието на един политик и плитката му памет

Думите на Бойко Борисов за Възродителния процес не са просто лошо подбрани. Те са морално недопустими. Те не са „грешка“, не са „изпускане“, не са моментна небрежност. Те са израз на дълбок проблем – отказ да се назове престъплението като престъпление и опит то да бъде пренаписано като „грешка в изпълнението“.

Когато политик заявява, че „не целите, а методите на Възродителния процес са порочни“, той не застава встрани от тази политика. Той застава вътре в нея. Защото с едно изречение приема, че е било допустимо държавата да си постави за цел насилственото обезличаване на свои граждани. Това не е анализ. Това е оправдание.

Целите на Възродителния процес не са абстракция и не подлежат на тълкуване. Те са насилствена асимилация, отнемане на имена, потъпкване на основни човешки права, управление чрез страх. Да кажеш, че тези цели не са порочни, означава да кажеш, че престъплението е било правилно замислено, просто зле проведено. Това е класическа логика на репресивната власт – идеята е вярна, хората са проблемът.

Агитация вместо памет: „Ново начало“, стар сценарий

Точно тук се проявява безрамието. Не в липсата на думи, а в липсата на граница. В тази реторика няма място за жертвите, за унижението, за разрушените животи. Всичко е сведено до управленска техника, до „подход“. Човекът изчезва, остава държавата. Това не е демократично мислене, това е оправдаване на насилие със задна дата.

Още по-тежко е, че тази позиция не е от вчера. През годините Борисов не е направил ясно и недвусмислено морално разграничение от Възродителния процес. Няма категорично осъждане на целите, няма поета отговорност, няма памет за смисъла на престъплението. И когато днес отново се говори за „опасности“, без да се назовават, тази логика изплува отново – внушение вместо яснота, страх вместо истина.

Плитката памет не е извинение. Още по-малко е извинение за политик, който претендира да говори от името на държавата. Който не може ясно да каже, че Възродителният процес е престъпен по цели и по същност, няма моралното право да поучава, да предупреждава и да се изживява като гарант за стабилност.

РЕДАКЦИОННА ПОЗИЦИЯ, Критиката не е заплаха. Тя е инструмент за корекция

Това не е спор за миналото. Това е присъда за настоящето. И тя е ясна – оправдаването на репресия, независимо как е формулирано, остава оправдаване. А безрамното отношение към паметта на жертвите не е политическа позиция, а морален провал.