В последните години българското онлайн пространство се пълни с текстове, които се представят като „позиция“, „анализ“ или „коментар“, но реално са съчинения, изградени върху простащина, подигравки и лични обиди. Те не информират, не доказват и не търсят истината. Те търсят реакция.
Това не е случайно писане „без талант“. Това е целенасочен стил на пропагандно говорене – груб, нападателен, унизителен, подбран така, че да задейства първичните емоции на читателя. Не да го накара да мисли, а да го накара да плюе.
Когато един текст няма доказателства, няма официални източници, няма документи, няма факти и проверими твърдения, авторът остава без истински инструменти да убеди. Тогава идва най-лесното: обидата. Тя върши работа моментално – заменя аргумента, замества фактите и създава илюзия за „силна позиция“. Читателят може да остане с впечатление, че е прочел нещо „смело“, докато всъщност е прочел само агресия, поднесена като мнение.
Тези съчинения често вървят по една и съща схема. Първо се задава тон – подигравателен, арогантен, с намеци, псевдоумни изрази и опит за унижение. После следват твърдения, които звучат категорично, но са оставени без източник и без проверка. Накрая всичко се „заковава“ с още обиди, за да се затвори кръгът и да остане една емоционална пяна, която да се споделя, коментира и да носи трафик.
Така общественият разговор се отдалечава от истинските въпроси. Вместо „Какво се е случило?“ остава „Кой кого мрази?“. Вместо „Къде са доказателствата?“ остава „Кой как го е нарекъл?“. Вместо „Кой носи отговорност?“ остава „Кой е по-голямата карикатура?“.
Има и още нещо. Просташкият език винаги е удобен за прикриване на слабост. Когато нямаш факти, вдигаш тон. Когато не можеш да докажеш, започваш да подиграваш. Когато не можеш да победиш с аргумент, опитваш да унищожиш човека. Това е класически похват – не в журналистиката, а в пропагандата и махленската агресия.
Най-опасното е, че този модел постепенно сваля летвата за всички. Днес обиждат един политик. Утре обиждат всеки, който задава въпроси. След това обиждат институции, журналисти, граждани, а накрая и самите читатели. Ако човек се опита да мисли различно или да поиска доказателства, той става „враг“, „глупак“, „слуга“ или „някой, който не разбира“.
Това не е свобода на словото. Това е злоупотреба със словото. Свободата на словото не означава право да превръщаш публичния разговор в помийна яма, в която фактите нямат значение, а обидата е основният инструмент.
И да, има разлика между критика и простащина. Критиката е точна, аргументирана, проверима. Критиката стъпва на факти, документи, решения, действия, отговорности. Простащината стъпва на етикети, унижения, внушения и „крясък“, който да замести смисъла.
Ardino24 няма да участва в тази деградация. Ние можем да бъдем остри, когато трябва. Можем да сме категорични. Но няма да заменим фактите с ругатни и няма да превърнем журналистиката в уличен цирк.
Защото ако обществото загуби езика си, губи и мисленето си. А когато мисленето се срине, тогава най-силният вече не е този, който доказва – а този, който крещи най-грубо.
Tags:
Фактчек