Природата и човешките съдби

                

Природата и човешките съдби

Разказ на Сибел Чилингирова

Преди много години, когато бях още дете, толкова малко, че едва успявах да се покатеря на леглото на родителите ми, обичах да гледам през прозореца, когато валеше дьжд.

Още когато облаците се изкачваха

на небето и закриваха слынцето, аз заставах до прозореца и затаявах дьх.

Виждах нещо в дьжда, но не знаех какво. Капките просто се блискаха в стыклото, танцуваха по него и след време изчезваха от погледа ми.

Когато станах на петнадесет години обаче навикьт да гледам капките, стичащи се по прозорците, вече беше изцяло заменен от редица други неща - учене, хобита, а след време и работа...

Понякога все пак се заплесвах,

гледайки навън през прозореца - вкьщи,

на работа, в някое заведение. Офисьт, в който работех, имаше широки прозорци, разкриващи гледка към оживен парк, в

центра на който се намираше красив фонтан. От четирите му страни имаше пейки, по които сядаха всякакви хора.

За мен най-впечатляваща атракция беше една двойка. По времето когато аз започнах работа в офиса, те бяха на средна взраст. Наблюдавах ги и се радвах на точността им всеки пьт, когато се срещаха. Седяха на пейката като винаги бяха с грьб към ярките

сльнчеви льчи. Стояха там около час, понякога се случваше дори повече от час, но винаги пристигаха по едно и също време, в един и сьщи ден от седмицата.

Идваха дори когато валеше дьжд, в най-големите жеги, в най-смразяващите

студове.

Но един ден, помня с точност датата дори, ала боя се, тя е непотребна за хората, четящи това, отбелязвам само, че беше септември и валеше проливен дъжд. Двойката не се появи в качеството си на такава. Дойде само жената. Гърбьт и бе прекршен от старост. Тя едва-едва крачеше в локвите с наведена глава. Бе обула тежки ботуши, от онези гумените, непропускащи вода. Тялото и пазеше найлонов дъждобран.

Госпожата седна на пейката и се загледа във фонтана. Дъждът мокреше лицето и,

а вятьрьт безброй пьти свали качулката

на дъждобранчето. След неколкократни

опити да я застопори на главата си, тя се отказа и остави пороят да мие белите и, като попарени от слана, коси.

Гледах, гледах и се досетих какво най-вероятно се е случило. Над двадесет години наблюдавах тази двойка,

най-редовният посетител на парка, всеки вторник, точно в 12:00, там на пейката. Но не и днес.

Мина обедната почивка, цял час жената стоя сама в дъжда и подгизна до кости, чак тогава стана и си трыгна.

В този ден аз останах на прозореца.

Дъждът така и не спря да се лее из улиците на града. Удряше прозорците такава ярост, че можеше човек да си помисли как всеки миг ще потроши стьклото и ще нахлуе вьтре.

Тогава го видях. Проследих две капки.

Сьбраха се чак в горния край на широкия прозорец и потеглиха надолу, сякаш толкова спокойни и щастливи, та чак да им завидиш. Но изведнъж сякаш те се разделиха и едната полетя много по-бързо от другата. Изчезна. Остана една малка част, която се застоя за кратко и след малко време и тя като другарчето си се изгуби от погледа ми.

Открих в тези капки двойката. Съвсем непозната за мен, сьщо каквито бяха и капките преди да се изгубят една друга.

А самата госпожа, едва ли някога ще подозира, че нейната съдба бе сравнена с капка дъждец, разбила се в прозорец, от съвсем непознат наблюдател - разказвач.

Но такива сме ние хората. Не се учудвайте, ако някога откриете себе си в капчици дъждец, стрькчета трева, или

каквото и да е то, част от нашата земя.

Природата винаги разказва нашите съдби в най-простия им вид. Стига ние да разберем как да ги разчетем и преразкажем.