Апартаментгейт: Защо „свободният пазар“ работи най-добре за хората с власт?

 

Апартаментгейт: Защо „свободният пазар“ работи най-добре за хората с власт?

„Това е свободен пазар.“

Това е изречението, което обществото в България чува почти всеки път, когато кмет, депутат или човек от властта бъде попитан как е купил апартамент, къща или автомобил на цена в пъти по-ниска от пазарната.

Формално това звучи логично. Законът не забранява някой да продаде имота си по-евтино. Но тогава идва въпросът, който все повече хора започват да задават:

Защо този „свободен пазар“ почти никога не стига до обикновения човек?

Защо точно хората с власт получават цени, които другите не могат да получат?

Именно оттук започва историята на „Апартаментгейт“.

Думата се появи през 2019 година след серия разкрития за политици и висши държавни лица, купували луксозни апартаменти на цени далеч под пазарните. Тогава обществото за първи път масово започна да сравнява:

• официални доходи,
• имотни декларации,
• пазарни цени,
• и реалния начин на живот на хората във властта.

С времето „Апартаментгейт“ престана да означава просто евтин апартамент. Той се превърна в символ на едно много по-голямо съмнение — дали властта носи скрити привилегии.

Нека си представим един прост пример.

Строител продава нов апартамент. Реалната цена в района е около 1200 евро на квадратен метър. Но кмет купува същия апартамент за 550 евро на квадрат.

Апартамент от 100 квадрата, който реално струва около 120 000 евро, е купен за 55 000 евро.

Разликата е 65 000 евро.

И тук обществото има право да попита:
защо точно този човек получава такава цена?

В България обикновено следва познатият отговор:
„Това е частна сделка.“
„Това е свободен пазар.“
„Няма нарушение.“

Да, но хората виждат и друго.

Обикновеният човек:

• тегли кредит за 20–30 години;
• плаща пълната пазарна цена;
• минава през банкови оценки;
• брои всяка вноска.

А в същото време политици, кметове и хора на високи позиции често се оказват собственици на имоти и имущество при условия, които изглеждат недостижими за останалите.

Именно затова подобни сделки пораждат съмнения за скрита облага.

Защото въпросът не е само колко струва един апартамент. Въпросът е:
каква е причината за тази огромна „отстъпка“.

В Германия подобна сделка би изглеждала по съвсем различен начин.

Там институциите не гледат само какво пише в нотариалния акт. Данъчните служби сравняват реалните цени в района, официалните оценки, квадратурата, банковите преводи и финансовите възможности на купувача.

Ако апартамент, който реално струва 120 000 евро, бъде продаден на кмет за 55 000 евро, германските институции почти сигурно ще поискат обяснение.

И не само от купувача.

Ще бъдат зададени въпроси и на строителя:

• защо е направена такава огромна отстъпка;
• има ли отношения с общината;
• има ли обществени поръчки;
• има ли строителни разрешения или бъдещи интереси.

В Германия подобна разлика може да бъде разглеждана като скрита облага или дори като частично „подарен“ имот.

Тогава вече се включват:

• данъчни проверки;
• проверки за конфликт на интереси;
• антикорупционни служби;
• проверки по закона срещу прането на пари.

Ако се установи връзка между ниската цена и служебно влияние, може да се стигне до обвинения за корупция, получаване на облага или подкупност.

Но има още една голяма разлика.

В Германия дори съмнението често е достатъчно, за да приключи една политическа кариера.

Там обществото задава прост въпрос:
„Защо точно този човек получава цена, която никой друг не може да получи?“

И именно това е големият проблем и в България.

Когато властта обяснява всичко със „свободния пазар“, хората започват да се питат:
този свободен пазар важи ли за всички, или само за хората с власт?