Обещанията свършиха. Започнаха въпросите.

Текстът е коментар и отразява мнението на редакцията на Ardino24.

Преди изборите всичко изглеждаше лесно.

Цените щяха да паднат. Горивата щяха да поевтинеят. Хората чуваха, че има план, има програма и има готови решения. Обясняваше се как държавата ще заработи по различен начин и как резултатите ще дойдат бързо.

Днес обаче все повече хора започват да се питат къде са тези резултати.

Последната шумно рекламирана инициатива е свързана с големите търговски вериги и намаляването на цените на определени продукти. Представя се като сериозна мярка в помощ на хората.

Само че тук има един голям проблем.

Много от най-бедните райони на България изобщо нямат такива големи супермаркети.

В десетки малки населени места, в Родопите, Северозапада и други икономически изостанали райони хората не пазаруват от международни вериги. Те пазаруват от местния магазин. От кварталния магазин. Именно там високите цени се усещат най-силно.

Затова е напълно логично да се попита как точно тази мярка ще помогне на хората, които най-много се нуждаят от помощ.

Още по-притеснително е друго.

При представянето на бюджетната политика финансовият министър Гълъб Донев сам обясни, че министерствата са посочвали какви средства са им необходими.

Това поражда сериозни въпроси.

Защото когато държавата няма достатъчно средства и когато се говори за ограничения и дисциплина, работата на финансовия министър не е да пита всяко министерство колко пари иска. Всяко министерство винаги ще поиска повече.

Работата на финансовия министър е първо да определи какви са реалните възможности на държавата и едва след това да разпределя средствата според приоритетите.

В противен случай дефицитът може да бъде всякакъв. Пет процента. Седем процента. Десет процента. Желанията винаги са повече от възможностите.

Още по-трудно за обяснение изглежда и темата за държавния дълг.

Докато управляващите говорят за финансова дисциплина и необходимост от ограничаване на разходите, в същото време се подготвя възможност за поемане на нов дълг до 3,8 милиарда евро.

Предложението вече премина през Бюджетната комисия, където беше подкрепено от „Прогресивна България“ и ДПС, а сега очаква да бъде включено в програмата на Народното събрание за гласуване в пленарна зала.

Разбира се, държавният дълг сам по себе си не е нещо необичайно. Въпросът е друг – как се стигна от обещанията за бързо подобряване на икономическата ситуация до необходимостта от ново многомилиардно задлъжняване още в началото на управлението?

Също толкова неудобни остават и въпросите за така наречения демонтаж на стария модел.

Това беше едно от най-силните обещания към избирателите.

Днес обаче Бойко Борисов продължава да е водещ политически фактор. Делян Пеевски също остава сред най-влиятелните фигури в българската политика.

Ако новото управление действително смята, че именно тези хора са символите на стария модел, тогава логично възниква въпросът защо този модел продължава да съществува.

Не могат да го променят?

Или не искат?

Това са различни въпроси, но и двата заслужават отговор.

Защото колкото повече време минава, толкова по-трудно става обяснението, че вината е на предишните. В един момент всяка власт започва да носи пълната отговорност за собствените си действия и за собствените си обещания.

Популизмът може да работи по време на кампания. Може да работи и през първите месеци след изборите. Но идва момент, в който хората започват да гледат не какво се обещава, а какво се случва.

А когато най-бедните хора не виждат реално облекчение, когато се говори за нови милиарди дълг и когато старият модел продължава да изглежда съвсем жив, тогава въпросите стават повече от отговорите.

И това вече не е проблем на опозицията.

Това е проблем на управлението.

Мнение на редакцията на Ardino24.