Коментар на редакцията: Изразените мнения отразяват анализа и оценката на редакционния екип върху публичните позиции и действия на български държавни фигури.
Има ли Путин свой човек в Европа в лицето на Румен Радев?
Когато поредната хибридна атака разтърси европейската сигурност — този път с дронове на летището в Лайпциг — от водещите европейски столици прозвуча ясна и категорична оценка за заплахата от Москва. В София обаче от най-високата държавна трибуна за пореден път се чу познатият рефрен на оправданието, страха и размиването на отговорността.
Изявлението от трибуната на парламента:
„Според мен Европа може да съществува и без Русия. Но Европа трудно ще съществува дълго срещу Русия“
гарнирано с предупреждения за мощта на руското ядрено оръжие и нападки срещу европейската помощ за Украйна, трудно може да бъде маскирано като „глас на разума“. Това е системно и последователно политическо поведение, което повдига все по-неудобни въпроси за геополитическата ориентация на България и ролята на Румен Радев на европейската сцена.
Говорене през речника на Кремъл Понятия като „колективният Запад“, внушенията, че европейската солидарност е просто „конформизъм“, и упоритото поставяне на знак за равенство между агресора и жертвата не са европейски тези. Те са дословно преведени от наратива, който Москва излъчва от началото на конфликта.
Радев директно заяви пред народните представители:
„Европа не е конкурс по конформизъм. Ако вие настоявате България непременно да бъде част от ескалацията – аз нямам такива намерения. Разбира се, че ние стоим твърдо до Германия, но ние трябва да запазим частица разум.“
Когато от българската трибуна се пита дали не е „безразсъдно“ Европа да подкрепя нападнатата страна, посланието към Кремъл е недвусмислено: в ЕС има пукнатини и ние сме готови да бъдем една от тях. Радев не се поколеба да атакува директно европейските партньори:
„Дали не е безразсъдно водещи държави от Европа да изпращат далекобойно оръжие, за да се атакува дълбоко в тила на друга държава? Нека преценим сами, нека не си затваряме очите. И какво можем да очакваме, когато с нашите далекобойни оръжия се атакува дълбоко в тила на друга държава? Дали тя ще стои спокойно или ще отговори? Ето това е големият въпрос.“
Мир чрез капитулация? Под прикритието на призиви за „незабавно спиране“ и „дипломация“ реално се прокарва идеята за примирение пред силата на руския ядрен шантаж. В поредица от свои изказвания той открито оспорва правото на отбрана:
„Войната в Украйна влече Европа към дъното. На последния съвет в Брюксел се изприказва много за превъоръжаване, но почти нищо за прекратяването на войната.“
„Неморално е Европа да продължава да тика Украйна да воюва, за да излезе чрез война на някаква позиция, от която да налага мир от позиция на силата.“
„Това, че колективният Запад се опитва да постигне конвенционална победа над Русия, без да отчитаме факта, че тя е най-голямата ядрена сила и не можем да противостоим на нейните хиперзвукови оръжия, увеличава риска.“
Тезата, че демократичният свят не бива да се съпротивлява, защото насреща му стои ядрена държава, на практика легитимира правото на по-силния и превръща международния ред в празен лист. Това не е политика на неутралитет, а на доброволно снишаване.
Изолация в сърцето на съюзите Докато партньорите ни в НАТО и ЕС изграждат отбранителни стратегии срещу нарастващата хибридна агресия, официална София в лицето на Радев продължава да избира колебанието. Отказът от категорична позиция, когато съюзник като Германия е под прицел, руши доверието към страната и я позиционира не като предвидим партньор, а като потенциален троянски кон.
Дали Владимир Путин има съюзник в лицето на Румен Радев, е въпрос, чийто отговор се крие не в конспиративни теории, а в конкретните политически резултати. А те са ясни: реторика, подплатена с цитати срещу европейската обща отбрана, която обслужва руската стратегия за разкол в Европа, подкопава общата европейска сигурност и оставя България в унизителната роля на колебаещия се периферен играч.