Снощният протест: границата между гнева и вандализма
Снощните събития в София отново поставиха класическия въпрос: къде свършва гражданският протест и откъде започва уличният вандализъм. След 22:00 часа картината по бул. „Дондуков“ беше позната — запалени кофи за боклук, обърнати контейнери, хвърлени предмети и сблъсъци с полицията. Но малко преди полунощ се видя и другата България — младежи, които отидоха да изчистят след онова, което не подкрепят.
Екип на bTV засне как група млади хора, сред които Елизабет, връща контейнерите по местата им и събира отпадъците след напрежението. „Ясно, че ще ги подреждаме. Не мисля, че идеята на протеста е вандализъм. Не подкрепям това нещо“, казва тя.
Жестът е прост, но тежи повече от десетки разбити лампи — защото показва, че протестът има две лица, и само едното от тях говори истинския език на обществото.
---
Къде сме спрямо Европа?
България не е изключение. В почти всички демократични държави масов протест = минимален риск от ексцесии. Но тенденцията навсякъде е една и съща: радикалите правят шоуто, а мирните граждани носят смисъла.
Франция
Париж редовно вижда палежи, счупени витрини и барикади — но гражданските движения там се дистанцират ясно от „каскадьорите на разрушението“. И при жълтите жилетки, и при пенсионната реформа, разликата между протест и метеж беше публично подчертавана.
Германия
В Берлин и Хамбург полицията описва отделни групи като „автономни радикали“, които се включват в масови протести, но преследват свои цели. При повечето големи шествия мнозинството участници отхвърлят насилието и настояват за мирно послание.
Италия
В Рим често има напрежение при социални протести, но именно организаторите се грижат да се разграничат и самите участници да пазят реда. Там е нормално хора от протеста да гасят пожарите, а не да ги палят.
---
Вандализмът – провокация или симптом?
Дали разбитите контейнери са гласът на народа? Не. Те са шум, който заглушава гласа на народа.
Вандализмът по правило идва от три източника:
1. Провокатори – хора, които целят да променят общественото възприятие за протеста.
2. Маргинални групи – идват „за шоуто“, не за каузата.
3. Прегряване на емоцията – малка част от участниците реагира импулсивно след часове напрежение.
Но тези групи не са протестът. Протестът е онзи, който след сблъсъка събира боклука.
---
Гласът на обществото – справедлив ли е?
Да — когато е:
организиран,
аргументиран,
масов,
мирен.
Гневът сам по себе си е справедлив — защото се ражда от реални проблеми: ниски доходи, усещане за несправедливост, провалени институции. Но трябва да се чуе чрез думи и масово присъствие, не чрез пламъци.
Снощната картина в София показа и двете Българии:
едната обръща кофи,
другата ги изправя.
Едната руши,
другата гради.
И ако някой търси истинския глас на народа — той е в ръцете на момчетата и момичетата, които след полунощ минаха да подредят града си.
---
Протестът е инструмент. Вандализмът е паразит.
Справедливият гняв е част от демокрацията, но моралната сила е в онези, които оставят след себе си ред, а не дим.
А кога точно в историята властта е падала от мирни протести и добре подредени кофи за боклук?
ОтговорИзтриванеМоралът е най-удобният инструмент на властта, когато убеди масите, че не бива да бъдат гневни, а "отговорни". Когато ти внушат, че да си "добър гражданин" означава да не викаш, да не чупиш, да не се съпротивляваш, дори когато те тъпчат - тогава не си морален. Ти си дресиран.
Ах, каква паника настана, когато някой посмя да прекрачи границата на приличието!
Кофа обърната, контейнер запален, и веднага хорово възмущение от "осъзнатите граждани":
Браво. Дресурата е успешна.
Вие не искате свобода. Искате разрешение да протестирате културно, под строй, с одобрението на БНТ и под зоркия поглед на полицията. А най-големият ви ужас явно не е репресията - а да не ви сбъркат с "хулигани".
P.S.
До следващото "пробуждане", драги съроби!
Всички искат злото да има лице.
ОтговорИзтриванеДа го заклеймят, да го пратят в затвора, да го освиркат. Бойко. Пеевски. Ура, намерихме виновните!
Но никой не гледа пипалата.
Никой не вижда банките, медиите, службите, бизнесите, "невидимите" мрежи, подземните компромати, държанките в министерствата и послушниците в съда. Никой не вижда задкулисието. Никой не пипа системата, стига да може да посочи едно лице и да си каже: "Ето го злодея."
А ако утре паднат?
Няма значение. Системата ще ги замени на мига - нови физиономии, същата функция. Октоподът не умира, когато му отрежеш една пипалка. Просто посяга с друга.
Проблемът не е Бойко. Не е Пеевски.
Проблемът е, че народът обича театър с лица, а не война със сенки.
И в тази пиеса, всеки път си тръгва актьор. Никога - сценаристът.