В свое изявление лидерът на ДПС Делян Пеевски използва тежки формулировки и крайни обвинения по адрес на новия кабинет, включително внушения за „протекция“, „педофили“ и „соросоидни мрежи“. Без представени доказателства. Само силни думи.
1. „Ние няма да станем на крака на хора, с чиято протекция в България се случи най-страшното – педофили посегнаха на децата!“
Това не е политическа критика.
Това е внушение за съпричастност към престъпление.
Да свържеш политически опоненти с „протекция“ на педофилия е най-тежкото морално обвинение, което може да бъде отправено. Но в текста няма нито факт, нито доказателство, нито конкретно посочено действие.
Това вече не е спор по политики. Това е морална присъда, произнесена без съд.
2. „…крещящото проявление на сектата на Сорос и соросоидството, заплашващо да завладее и пороби държава и народ…“
Тук говорим за класическа демонизация.
Не аргумент. Не факт. А образ на враг.
„Секта“, „поробване“, „завладяване“ – това е език на страх, не на доказателства. Когато политик започне да описва опонента като заплаха за самото съществуване на държавата, това вече е реторика на крайно противопоставяне.
3. „…соросоидните, педофилски и извратени мрежи.“
Това е тежка морална квалификация, която обединява политически противници с престъпни и морално отблъскващи определения. Без нито едно представено доказателство.
Когато думите „педофилски“ и „извратени“ се използват в политическа реч без конкретика, те не защитават морала. Те разрушават дебата.
Всяко общество има право на политически спор. Но обвиненията за престъпления изискват доказателства. В противен случай те са просто инструмент за дискредитиране.
Политик, който говори за „защита на морала“, носи особена отговорност за езика си. Моралът не се защитава с внушения. Защитава се с факти.
Когато трибуната се използва за най-тежки обвинения без доказателства, въпросът вече не е политически. Той е морален.
Лично мнение.
Според мен подобен език не отговаря на стандарта, който обществото трябва да изисква от своите избрани представители. Политик, който говори за морал, първо трябва да покаже такъв в собственото си публично поведение.
