Отново частично бедствено положение в община Ардино. Отново покачена река Арда. Отново затворен мост при Китница. Отново шест села без нормална връзка със света.
Кметът инж. Изет Шабан издава заповед. Движението се забранява. Изчаква се водата да спадне. След това животът продължава – до следващия път.
Този цикъл вече не е новина. Той е модел.
Когато едно съоръжение системно става непроходимо, това не е природно бедствие в чист вид. Това е инфраструктурен провал. Реката не се появява внезапно. Валежите не са извънземно явление. Всичко това е предвидимо. Непредвидимо остава единствено отсъствието на трайно решение.
Шест населени места – Русалско, Любино, Латинка, Аврамово, Песнопой и Сполука – остават зависими от мост, който при всеки по-сериозен воден обем се оказва слабата точка на цялата система. Това е въпрос на достъп до медицинска помощ, доставки, работа, училище. Не просто временен дискомфорт.
И тук стигаме до по-тежкия въпрос: има ли смисъл вече да пишем за това?
Колко пъти трябва да се обяви бедствено положение, за да стане ясно, че проблемът не е „ситуационен“, а структурен? Колко публикации са нужни, за да се премине от заповеди към реално строително решение?
Когато извънредното стане рутинно, то губи тежест. А когато държавата реагира само административно, но не стратегически, усещането за отсъствие на държавност започва да надделява.