Популизъм и лъжи или фантазии? Кратък коментар на програмата на „Възраждане“

 

Популизъм и лъжи или фантазии? Кратък коментар на програмата на „Възраждане“

Кои са „Възраждане“?

„Възраждане“ е българска политическа партия, създадена през 2014 г., която се позиционира като опозиция на установения политически модел. Лидер на партията е Костадин Костадинов.

Партията сама се определя като патриотична и суверенистка, защитаваща националния интерес, традиционните ценности и правото на България да води самостоятелна политика. В своята реторика тя поставя акцент върху „силна държава“, „народовластие“ и промяна на сегашния модел на управление.

От своя страна, други политически сили и анализатори често определят „Възраждане“ като националистическа и популистка партия, която използва силна реторика и предлага радикални решения, част от които предизвикват сериозни спорове относно тяхната реалистичност и съвместимост с действащия правов ред.

„Националната доктрина“ на „Възраждане“ звучи като план за спасяване на държавата. При по-внимателен прочит обаче се вижда не управленска програма, а сбор от крайни оценки, неизпълними обещания и идеи, които поставят България извън реалността на съвременния свят.

Още в началото България е описана като „колония“, обществото – като „социално мъртво“, а политическият елит – като „вътрешен враг“.
Това не е анализ – това е класическа политическа стратегия: създаване на усещане за тотална катастрофа, за да се оправдаят „радикални решения“.

Следващата стъпка са обещанията.
10% икономически растеж всяка година.
9 милиона население.

Нито една развита държава в Европа не поддържа подобен растеж. Демографският скок е още по-нереалистичен – липсва какъвто и да е механизъм как ще се случи. Това са числа, които звучат добре политически, но не издържат на реална проверка.

Още по-сериозни са външнополитическите идеи –
обединение със Северна Македония и връщане на Южна Бесарабия.

Това не са просто амбиции – това са цели, които противоречат на международния ред и биха довели до директни конфликти с други държави. Представени са като постижими „в следващите години“, без обяснение как.

В правосъдието се предлага трибунал по модел на Нюрнберг за действия след 1990 г., включително с отпадане на давността.
Това означава едно – политическо правосъдие със задна дата, което влиза в директен сблъсък с принципите на правовата държава.

В същото време се предлага България да преразглежда международни договори и при нужда да ги прекратява едностранно.
Това би поставило страната в изолация и би имало тежки икономически последствия, които изобщо не се разглеждат в документа.

Вътре има и ясно противоречие:
от една страна – силна държава с контрол върху икономиката,
от друга – пълна свобода за гражданите.

Как тези две неща ще съществуват едновременно – не е обяснено.

Накрая идва и моделът на управление – повече власт в президента, включително контрол върху правителството.
Това поставя въпроса дали се търси баланс на властите или тяхната концентрация.

Всичко това очертава ясна картина:
документът не дава работещ план, а предлага силни лозунги, крайни оценки и решения без реален механизъм за изпълнение.

В заключение можем да кажем, че това по-скоро е сценарий на фантастичен филм, отколкото политическа програма за развитие на България.